Стефан Цанев винаги е бил безпощаден  - и към власт,

Стефан Цанев постоянно е бил безпощаден  - и към власт, и към народ. Неговите думи оголват сетивата ни, неговите преценки ни държат нащрек, неговите пророчества са стряскащи. С него сме говорили постоянно за управниците ни - дребни шмекери, и за изчезналото самочувствие на народа, че може самичък да ръководи ориста си; за разединението и омразата; за илюзиите и заблудите ни. 

И в този диалог Стефан Цанев не изневери на себе си.

Предупреди ни за последствията от избора, който бихме създали!

Ето акценти от изявлението:

- Заблудите на хората у нас се повтарят и ще се повтарят, до момента в който хората осъмнат под ботуша на деспот, определен от самите тях.

- Радев следва известната фатмашка философия: успехите се дължат на генералите, за провалите са отговорни бойците. 

- Понеже Радев е офицер - за това, което той направи, има точна дума и тя е: дезертиране.

- Обществото още не осъзнава заплахата от нов авторитаризъм  този път под шапката на “демокрация ”.

- Днешният така наименуван политически хайлайф, за жалост, не е цветът на нацията, а пяната на обществото.

- Това, че сме най-бедната нация в Европа, не е най-страшното, най-страшното е, в случай че станем най-глупавата, най-простата нация.

- Чувствам се непотребен. Отстранен. Чужденец в личното си Отечество.

- Как ви наподобява България през днешния ден, господин Цанев - парламент с най-нисък заем на доверие; държавни управления, които не могат да изкарат и година, и общество, раздирано от ненавист и кавги. Защо се докарахме дотук?
- Не са отговорни, които са определени, отговорни са тези, които са ги избрали. Простащината, която следим в Народното събрание, е пестник, който би трябвало да разсъни обществото - да внимава кого избира да го ръководи.

- През 2012 година ми казахте: “Народът ни е в аморфно положение – без обща цел, без обща воля ”. Нещо трансформирало ли се е?
- Мисля, че да. Мисля, че народът към този момент осъзнава, че апатията му е употребена от политическите шмекери и е в положение на предпаника, в това положение ще стартира да взема решения, само че има заплаха те да са пребързани, недомислени, неверни.

- Казвате - има заплаха от прибързани и неверни решения. Как оценявате влизането на ПП-ДБ в българската политика, които Радев назова " шарлатани ”? Питам ви, тъй като доста хора в действителност повярваха в “промяната ” им, след което доста бързо пристигна разочарованието. В този смисъл - каква е тази линия на българите да дават елементарно доверието си на чакани месии и след това да се тюхкат поради заблудите си?
- Не ми се разяснява ПП-ДБ. При тях всичко е подправено. Жал ми е за хората, които не виждат това и ги следват. И тези заблуди се повтарят и ще се повтарят, до момента в който хората осъмнат под ботуша на деспот, определен от самите тях.

- Стряскако е това, което казвате! Сега се задава нов " избавител " - Румен Радев. Няма партия, няма стратегия, не знаем хората към него, само че събира 33% доверие, съгласно социолозите. Няма ли да ни изиграе отново неприятна смешка този “феномен ”, по който част от българите са залитнали?

- Румен Радев 9 години като хлевоуста махленска старица обикаляше от врата на врата (от телевизия в телевизия) да ругатни и да злослови. Той натресе на България своите шарлатани, даде им властта – за какво след това обвиняваше тях, а не себе си? Натресе ни и " Боташ " – отново не той, другите са му отговорни. Помнете ми думата, в случай че го изберат и в случай че се провали, отново ще упреква другите, а не себе си. Това е известната фатмашка философия: успехите се дължат на генералите, за провалите са отговорни бойците. 

- От историческа позиция - да слезеш самичък от върха на страната, да загърбиш доверието на нацията, с цел да станеш партиен водач, израз на какво е?
- Понеже въпросният човек е офицер - за това, което той направи, има точна дума и тя е: дезертиране. Нали се кле пред Народното събрание и пред целия народ, че във всичките си дейности ще се управлява само от ползите на народа? Защо заряза народа си и хукна да гони своите персонални ползи, своята неудържима пристрастеност за власт?

- Има ли заплаха България да влезе още веднъж в руслото на авторитаризъм, този път под шапката на “демокрация ”? И осъзнава ли обществото това?
- Не знам. Мисля, че обществото още не осъзнава тази заплаха. През дългия си живот аз се нагледах на диктатори и никой от тях не пристигна да вземе властта с оръжие в ръка. Все народът си го избираше. Дори Хитлер – избра си го немският народ. И забележете – отново като избавител. Аман от спасители! Това ме накара преди 12 години да напиша кървавата комедия „ Заговорът на Калигула “, в която гневно упреквам народите, че сами си избират диктаторите. Тази моя кървава комедия от дълго време се играе в чужбина, в България – не. Отказваха ми да я слагат, тъй като публиката/народът щял да бъде омерзен от себе си. Слава Богу, тези дни една самостоятелна театрална групировка стартира подготовки на моя „ Калигула “, ще бъда благополучен, в случай че доживея премиерата.

- Диктатурата върви ръка за ръка с реваншизма. Може ли да сложим под този знак първите дейности на служебното държавно управление на Андрей Гюров, каквито обвинявания към този момент получи?
- Това служебно държавно управление служи на господин Радев, разчиства пътя му към властта и прави това с неукротим обсег и възторг. Смени заедно всичките регионални шефове, в този момент сменя районните шефове на Министерство на вътрешните работи, какво още? И ще видите – Гюров и министрите му няма да останат сироти, ще бъдат възнаградени, най-старателните нищо чудно да останат в държавното управление на Радев в сегашните си кресла.

- За първи път имаме жена президент. Тя е сложена в доста комплицирана обстановка. Вдъхват ли почит дейностите и решенията й? И от какво съгласно вас, ще зависи дали ще успее да завоюва собствен личен президентски мандат?
- Рано е да се каже дали ще завоюва собствен личен президентски мандат. Зависи какъв брой ще е подвластна от Радев. Ако се освободи от него – мисля, че тя е премного умна и волева, с цел да го направи. Ако не – може да загуби всичко.

- Какво ще напишат бъдещите хроникьори за днешните персони, които са отпред на българската политика?
- Ще пишат, че няма персони. Днешният така наименуван политически хайлайф, за жалост, не е цвета на нацията, а пяната на обществото. Пяната, която, както знаете, постоянно изплува от горната страна в тенджерата. За съпоставяне, спомнете си какви персони, без значение от политическите им възгледи, имаше в първите свободно определени национални събрания. Къде са в сегашните национални събрания писателите от ранга на Валери Петров и Йордан Радичков? Къде са художниците от ранга на Светлин Русев и Георги Баев? Къде са артистите от ранга на Стефан Данаилов, Петър Слабаков и Вили Цанков? Къде са учените от ранга на Благовест Сендов, къде са лекарите от ранга на проф. Чирков? Къде са юристите от ранга на Екатерина Михайлова и Георги Близнашки? Къде са философите от ранга на Желю Желев, къде са страдалците и идеалистите от ранга на Петър Дертлиев? Няма. Всяка година най-малко по пет пъти чуваме, че наши надарени деца печелят международните олимпиади по математика, по информатика и прочие – къде са? Няма ги. Е по какъв начин ще ги има, щом водачите на партии подреждат личностите в предизборните листи по правилото „ не нагоре от мен! “. Това, че сме най-бедната нация в Европа, не е най-страшното, най-страшното е, в случай че станем най-глупавата, най-простата нация. Демокрация не значи простокрация.
А ний вървим натам с крачки бързи.

- Защо мълчат българските интелектуалци за протичащото се в обществото ни, в страната?
- Това се отнася и за мен. Чувствам се непотребен. Отстранен. Чужденец в личното си Отечество.

По този мотив - ето ви за край едно стихотворение.

ОСЪДЕНИ НА СМЪРТ ЧРЕЗ МЪЛЧАНИЕ

Някой бе споделил,
че сме страната на убитите поети.
Чрез разстрел.
Чрез обесване.
Чрез изгаряне.
(Щастливци – осъждали ги на величие!)

За поета е все едно дали е жив, или е починал.
Ако те помнят, в случай че те четат – жив си,
не те ли четат, не те ли помнят –
и да са жив, мъртъв си.

Днес не разстрелват.
Не бесят.
Не горят.
Дори не не разрешават.
Просто не четат.
Твоят глас е глас в пустиня.
На твоя зов – отговорът е безмълвие.

Все едно, че те няма.
Че не те е имало.
И няма да те има.
Мълчание.
(Апатията е по-страшна от цензурата.)

Поетите ли са недостойни за теб, народе мой,
или ти за тях си неподобаващ?
Не знам.
Не диспутирам.
Не осъждам.
Не упреквам.

Аз единствено споделям:
ние сме страната на поетите,
наказани на гибел посредством безмълвие.